История на породата

Някои хора приемат, че историята на американския стаф започва едва 1936 г., когато породата е регистрирана за първи път от АКС (American Kennel Club). В действителност, породата съществува от доста по- рано. Възможно е историята й да се проследи до ранните години на 19ти век. Имигранти от Англия и околните области, които се преселили в Америка, донесли със себе си кученца- малките стафордшир бултериери.

Стафордшир териерите били използвани в по-отдавнашните времена в т. нар. боеве с териери. В крайна сметка те били забранени през 1835 и хората, които залагали, изоставили този ‘спорт’. Въпреки това, тенденция към кучешките боеве била започната. Безпощадни кучета, които се стремели да удовлетворят собствениците си по всякакъв възможен начин, вече били създадени. По- късно териерите са чифтосвани със значително нахвърлящи техния размер булдози и така се родили малко по-големи кучета, предшественици на сегашния американски стафордшир териер.

Историческа справка- Гражданската война

или Сали- талисманът на единадесети пехотен полк от Пенсилвания

Сали, кафяво- сивкав бултериер, се присъединила към полка още като малко кученце, в първите дни на войната. През цялото време тя била източник на утеха, гордост и вдъхновение за нейните биещи се другари. Сали смело удържала позицията си на фронтовата линия и лаела свирепо и ожесточено враговете. Едно нещо било ясно- безпрекословна любов и лоялност съществували между Сали и мъжете.

При Гетисбърг доблестното малко куче било разделено от нейното поделение в объркването, създадено в първия ден на битката. Отказвайки да премине Линията на бунтовниците, Сали се върнала при предишното местонахождение на поделението- на върха на Дъбовия хребет. Така тя се озовала сред падналите си другари, ближела раните на пострадалите и бдяла над безжизнените тела. Дни след това, когато войниците от Конфедерацията се оттеглили, тя била намерена, отслабнала и недохранена, сред отломките и мъртвите. Състрадателен и милостив войник я разпознал и я върнал при поделението й. Без съмнение, повторната среща била радостен миг!

Като по чудо Сали избегнала да бъде застреляна при Гетисбърг, но на 8.05.1864 г., на същата дата, когато капитан Кийнън бил убит, кучето е простреляно във врата. След като е прегледана в болницата, близо до полесражението, военният лекар казал, че ще оживее, но и че ***** не може да бъде премахнат. След неколкодневно възстановяване Сали се върнала при поделението с неприятна и болезнена рана, която се превърнала в нейния боен белег. Скоро след това Сали почувствала необходимост да скъса панталоните на млад войник от друго поделение, който напуснал фронтовата линия и се върнал при ‘Стария единадесети полк'.

Сали била на нейната обичайна позиция на 6.02.1865 г. при Хетчърс Рън, Вирджиния, когато ***** я пронизал в главата и я убил. Съкрушени от смъртта на любимия талисман, мъжете я ***** на бойното поле, под обстрела на враговете.
Някои кучета били използвани за кучешки боеве, но все пак трябвало да бъдат приятелски настроени към хората. Всяко куче, което не следвало горното правило, било убито. Тези действия се оказват предопределящи за факта, че породата никога не е била реална заплаха за човека. Именно заради това станала популярна като “дружелюбна към хората” порода и понякога кучетата дори били наричани ‘кучета- бавачка’. За съжаление, когато хората говорят за американския стафордшир териер и/или подобни породи, доста често си мислят за кучешките боеве. Твърде вероятно е стафордшир териерите да споделят същата история с американските питбул териери. Някои хора може би няма да се съгласят с това сравнение, но то е несъмнено, особено когато се разглеждат двете породи.
Интересен пример е кучето Пийт от “The Little Rascals” (Малките пакостници). Някои сайтове за американски стаф твърдят, че Пийт е бил американски стафордшир териер. И все пак някои интернет страници го причисляват към американските питбули. Също съм срещал сайтове, където се претендира, че кучето е американски булдог. Не е сигурно къде точно е ***** кучето, затова и мистерията около него продължава. Всъщност всичко това потвърждава, че ранният американски стаф и питбул териерът (дори и американският булдог) са били доста подобни кучета по това време и не са били агресивни към хората.

През 1936 американският Kennel Club приел породата стафордшир териера. През 1972 името се променило на американски стафордшир териер, за да се отличава от английския стафордшир бултериер. По това време териерът е бил превъзходно фермерско куче. Бил е третиран като такъв, а също така е бил използван за лов на прасета и изпълнението на други задачи във фермите. Териерът е всестранно развито, а и полезно куче, което спечелило доверието на хората от онова време.

От ранните години на 20ти век развъждащите породата хора се стремят да отдалечат кучетата от боевете, които се случвали в миналото. Сега се ценят кучетата със стабилен темперамент, макар че именно историята на американските стафордшир териери им е придала качества, достойни за уважение.

Породата преминава през много трудни моменти в наши дни заради малцинството от егоистични развъждащи или притежаващи кучета хора, които ги използват са боеве, или за да постигнат слава и собствено удовлетворение. Има и такива, които възпитават териерите да бъдат агресивни, за да може после да участват в нелегални боеве със залагания.
Това е пречка за хората, които третират породата с уважение, но също така и причината, довела до изключително строгите закони за притежанието на кучета, които ще влязат в сила по целия свят. Бъдещето на породата изисква помощта на отдадените стопани и хората, които развъждат кучета, на тези, които се отнасят с любов и уважение към американските стафордшир териери и на тези, които желаят обществото да научи нещо повече за тази порода.

АМЕРИКАНСКИЯ СТАФОРДШИР И ПИТБУЛА - ЕДНА И СЪЩА ИЛИ РАЗЛИЧНИ ПОРОДИ .

Материалът е публикуван в "American Staffordshire Terrier" от Rade Dakic-Kica през 1990г.

И днес, след толкова години, дилемата дали американският стафордшир и питбулът са една и съща, или две различни породи все още е ненапълно разрешена, много актуална и все по-открита за диалог.
Честно казано, и най-големите познавачи и специалисти, занимаващи се с тези кучета, нямат еднозначен отговор на въпроса. Четейки различна литература, лично аз с годините съм склонен да се присъединя към мнението на една група автори. Броят на тезите, касаещи приликите и разликите между стафордшира и питбула, е голям, но аз се придържам към вижданията на онази група автори, за които смятам, че имат най-достоверна позиция. Разбира се, не мога да бъда 100 процента сигурен, че именно това мнение на точно тази група е най-вярното. Искам да предупредя читателите да не се позовават изцяло на моето мнение, тъй като становището на някои други автори по този проблем е коренно различно.
В бр. 2/1983 г. на списание "Kampfhund" прочетох два различни отговора на въпроса дали става дума за една или за две различни породи. Г-н Wahl е на мнение, че става въпрос за две разновидности на една и съща порода, докато г-н Janssen от Холандия - дългогодишен развъдчик на питбултериери, защитава питбула и категорично го разграничава от стафордшира. Научна проверка дава яснота на недоразуменията, като резултатът се публикува в следващия брой на същото списание. Професор-доктор Schleger от Виенския университет, известен съдия на този тип кучета и дългогодишен селекционер на бултериери, се заема със случая и установява, че и двете породи произлизат една от друга. Де факто става дума за една и съща порода. Научното мнение обаче не съвпада с народното разбиране. Авторът на последвала статия - г-н Sewerin - също дългогодишен развъдчик на бултериери, казва: "Г-н Janssen иска да каже, че стафордширът и питбулът дълго време не са били смесвани кръвно - образно казано, и че са селекционирани по отделно, но преди да започне разделното развъждане, селекцията е била единствено за нуждите за борба на питбула."
През февруари 1983 г. в списанието на ADBA (American Dog Breeder Assotiation) излиза статия от главния редактор на "Pit Bull Gazette" г-н Ralph Greenwud, в която той пише: "Старите кучета от нашата порода в Америка до 1936 г. са наричани Американски питбултериери. Същата година АКС (American Kennel Club) регистрира тези кучета в своя племенен регистър под името "стафордшир териер"." Много от регистрираните като питбули в ADBA кучета впоследствие са записани в АКС като стафордшири и регистрирани под това име. Случвало се е, едно и също куче да бъде регистрирано едновременно в няколко организации, занимаващи се с развъждане на расови кучета, например АКС, ADBA и UKC (United Kennel Club).
През 1936 г. АКС приема стандарт за породата стафордширски териер, но истинското разделение става на практика доста по-късно - около 1972 г. Коментарът на г-н Sewerin по този въпрос е: "Би било полезно за нашите големи питбул-фанатици да прочетат и разберат мненията на учените хора. Кръстосване между питбул и стафордшир не трябва да се реализира."
От написаното дотук следва, че стафордширът е вариант на питбула, развъждан с много по-хуманни цели и регистриран от АКС като куче, предназначено за изложби, докато ADBA регистрира тези кучета, които са предназначени за борби.
Днес разграничението е съвсем строго и ясно: кучета, регистрирани и произведени в АКС, могат да се състезават на изложби по цял свят, докато кучета, регистрирани от други киноложки организации в САЩ - не могат. При покупка на куче от САЩ трябва да сте особено внимателни, тъй като Международната федерация по кинология - FCI, признава единствено родословия, издадени от АКС.
Накрая ще се върна за малко в миналото, за да спомена някои известни питбули, изиграли важна роля при създаването на стафордшира такъв, какъвто го познаваме днес. Това са: Kolby, Tudor, Valas, Laytner, Pilot, Rafert, Hemel и т. н. Известна е и линията на Old Famili red nous - линия, при която носните гъби на кучетата са кафеникаво-червени, а не черни. Днес стандартът на стафордшира не допуска такава пигментация на носа, докато при питбула този цвят е разрешен.

Rade Dakic-Kica,
FCI Judge, собственик
на развъдник "Franstal's" FCI №2246

източник
www.ebt.hit.bg

Материалът е побликуван в "American Staffordshire Terrier" от Rade Dakic-Kica през 1990г.

Американския стафордширски териер е доста млада порода, популяризирана с това име през 1972г., така че е логично тази порода да се появи относително късно в Европа.
Любопитен е факта, че първите стафордшири не са внесени в стария континент от САЩ, а от Венецуела. "Виновникът" за това е Пеги Гуилини, известен селекционер на АСТ от Каракас(Венецуела). Нейното развъждане е било базирано на линиите ­ "CRUSAPER", и "RIP ROCK", а от развъдника и е произлязъл първия германски шампион ­ Sumi's Black Bandit(SBB). Той е роден през 1966 г. и е внесен в Германия от семейство Sievers. Те са смятани за пионерите при развъждането на ACT в Европа. Разбира се въпросното куче е представяно на изложби и многократно е печелило призове. Дори през 1973 г. става световен шампион, но той практически не е имал конкуренция, така че би трябвало да имаме особено мнение към титлите спечелени от него. Sumi's Black Bandit е бил черен, висок 52 см и тежък 34 кг. Негова снимка е публикувана в книгата "Gladiatoren II" от Dieter Fleig. Сиверс подбира за SBB подходящата кучка(Victorija Zanberhafte Queen), която е гледана от неговия приятел Wickewiez от Берлин. Тази кучка има две поколения от SBB, което ускорява развъждането на ACT в Германия. Междувременно г-жа Strasser през 1974 г. внася отличната женска ACT ­ Gantes Rebel Girl, но възниква следния проблем: Всички внесени кучета до момента са имали една и съща кръв ­ "Crusader", включително и SBB, който е бил вече на горната възрастова граница. И все пак, чрез нов и обмислен внос, развъждането се е подобрило. Новото начало започва през 1978 г. с Ruth Riols, която внася доста кучета, едно от които е фантастичния "Knight Watch Tuckerman". Това куче на изложбите спечелва всички титли, които биха могли да бъдат спечелени.
Бил е жълт с черна маска, с некупирани уши, висок 48 см, тежък 28 кг. Спечелил е титлите Световен шампион през 1977 г., Шампион на Германия, Австрия, Франция, Люксембург, Швейцария, Чехословакия, Bundessieger, Европейски шампион и т.н. Това куче е от особено значение за развъждането в цяла Европа, тъй като той се явява твърде често в родословията на отлични кучета от Европа, както и в няколко родословия на внесени в България кучета. Освен него Riols внася и кучките "Friendship Aligator", koято е била вече шампион на USA и "John Doe's Bruja de Guajama". В края на 1981 г. Riols произвежда 47 кученца, с което дава силен тласък на популяризирането на все още не добре разпространената порода.
В началото на 80 -те в Германия започва своето развъждане Artur Hagele, който в наши дни е един от водещите развъдчици на ACT в Европа, а и не само в Европа. Ползвайки за разплод "White Devil's Killer" и "Spartan's Argo" с кучки от развъдника "Simba ­ Camp" ­ на Riols, той получил извънредно качествени екземпляри. Такива са: Hagele's Al Kapone, Hagele's Ares, Hagele's Carlos, Hagele's Honey, Hagele's Angelface, Bomber Kamikaza и много др.
В Германия основния конкурент на Hagele's е Herman Schaller, но сигурно е, че първенството е спечелвано от "Hagele's", чийто кучета печелят световните титли 89 и 90-та с кучето си "Hagele's Carlos". Като цяло, борбата за първите места в Европа се води от Artur Hagele's, Herman Schaller и Joseph Walstock от Холандия. И днес Германия и Холандия са далеч напред от всички европейски държави(относно селекцията на ACT). В бившия източен блок, първите ACT са внесени в Югославия чрез г-н Zeliko Lozich.
В началото на 80-те в YU са внесени от развъдника на Riols първата двойка АСТ. Това са "Fairnes vom Simba ­ Camp" и "Gloria vom Simba ­ Camp". От тях произлизат доста квалитетни кучета, коитo получават титлата "шампион". Това са: "Hektor Bridge", "Goja, Heksa", "Beyzi", "Hernes" и др. Качеството на Стафордширите в Югославия и в момента не е на ниско ниво и като цяло не изостава много от европейското.

От "Американски стафордшир териер" Rade Dakich Kicha

Материалът е побликуван в "American Staffordshire Terrier" от Anna Katherire Nicolas през 1990г.

Call Me Staffs

Кучетата от развъдника Call Me Staffs живеят в Блек Маунтин, Северна Каролина и са собственост на Кей М.Робъртс, изключително голяма селекционерка на американските стафордширски териери (АСТ). Първата дама на това знаменито "домакинство" е една наистина разкошна женска, шампионката Tara's Muddi Fields Forever, дъщеря на шампиона Sindelar's Doctor Mudd (баща на прочутото куче шампион Tara's Doc Holliday) и на шампионката Tyarr Strawberry Fields (от потеклото на шампиона Ruffian Red Rock of Har-Wyn). Muddi е съпритежание на Кей и на Стейси Лий Браун, нейния млад дресьор и водач. Макар и показвана рядко през 1985 и 1986 г., Muddi успя да се отличи, като стана №5 след АСТ в USA. Наградите на Muddi са получени от общо 36-те й представяния на шоу-ринга през 1985 и през юни 1986 г. 22 пъти е удостоена с титлата "Най-добра в породата" - ВОВ, 10 пъти - с титлата "Най-добра от противополжния пол" (титла, типична за АКС, не съществува при FCI) и печели две трети и три четвърти места в породната си група. Петер Байнес, професионалния дресьор на Muddi имал силно желание да я ангажира за участие "на пълно работно време", но тя си имала по-важна работа: домашен любимец и компаньон на семейство Робъртс. Както казва г-жа Робъртс: "Всъщност, няколкото пъти, когато сърцето ни даде да се разделим с нея, за да може да участва в изложби, тя се бе справяла толкова добре и държала толкова примерно, че това е истинско признание за нейните качества и способности".
Тогава Muddi се бе окучвала само веднъж, но кучилото й е забележително. Покривана е от своя полубрат, шампиона Tara's Doc Holliday (също син на шампиона Sindelar's Doctor Mudd), кучилото й включва шампионката Call Me Katie Scarlet, заслужила титла на 12 месеца и собственост на г-жа Хю К. Браун, и шампиона Call Me Rhett Butler, останал при г-жа Робъртс и заслужил титла на 13 месечна възраст.
Muddi и две от малките й се надпреварват в състезания за послушание, а две други кученца са обучени да откриват следи (кучета следотърсачи).
Кучетата от развъдника Cock'N'Bull живеят в Блумингтън, Калифорния, и техни собственици са д-р Джери Е. Браун и Джулиана А. Браун. Макар да са пристрастени най-вече към американските стафордширски териери, семейство Браун имат и представители на породата питбултериер, както и струва ми се, един или два стафордширски бултериера.
Най-голямата гордост на този развъдник беше прекрасният американски стафордшир, шампионът Steeltown's Blue Monday, който, обучен от Майк Шей, си е извоювал дълъг списък от победи, последната от които в състезанието за ВОВ през 1987 г. в Уестминстър. През своята кариера на "специал" Blue Monday е натрупал голям брой титли ВОВ, многобройни награди за най-добър териер и има 50-тина други класирания в породната си група.
Blue Monday започва кариерата си на четиримесечна възраст, когато печели титлата "Най-добро кученце" в специализирано състезание за кучета от типа бул. На 9 месеца той започва да се учи на послушание, а на 15 месеца е добавил към заслугите си четири титли за ВОВ в своя клас. Малко след като навършва две години, титлите му ВОВ вече наброяват 50, а класациите в породната му група - около 20. Кариерата му продължава със същия успех.
Родословието на Blue Monday представлява особен интерес, като се започне от някои от наистина великите американски стафордшири, помогнали да се наложи породата. Неговият баща, шампионът White Rock Dusty of Steeltown, е получен от шампионите White Rock Jet Bomber (Ch. Ruffian Hercules of Har-Wyn - Champion Archer's Muneca Dulsie De G's C. D.) и Patton's White Rock Penny (White Rock Grover - Champion Patton's Texas Belle Lucy).
Майката на Blue Monday е Deno's Diamond of Steeltown. Diamonde дъщеря на шампиона Diamond's Paladin (Champion Tryarr Diamond back Redbolt-Champion Tryarr Blue Diamond), произхождащ от шампиона Circe Van Brown (потомък на линията Sooner and Patton).С такъв солиден произход Blue Monday на свой ред става баща на няколко сладки малки стафордширчета, както и би следвало да се очаква. Blue Monday и семейство Браун са сред онези американски стофордшири и техните собственици, които работят по Програмата за терапия при хора с помощта на животни. Собствениците на Blue Monday чувстват, че неговото участие като куче за терапия е едно от най-чудесните му постижения.


Ан Катрин Николас - САЩ.

Американски стафордшир териер
FCI -Standard N° 286 / 01.12.1997/ GB

История

Това куче и съвременният питбул имат обща история. Техните предци попадат в САЩ около 1870 г. и са използвани често за битки помежду си. Оттам произлиза и първото име, дадено на този тип бойно куче, питдог (pit - яма), понеже често са ги пускали в оградени арени наречени ями, да се бият. През 1935 г. е преименувано стафордширски териер и през 1972 г. е окончателно разделено от питбула, като получава името американски стафордширски териер, регистриран в Американския кенел клуб, докато другото разклонение на породата е регистрирано в Юнайтид кенел клуб под името американски питбул.

••••Американски стафордширски териер - история на породата••••



Никоя друга порода не е имала толкова много имена. За цялата си история американския стафордширски териер е известен като хаф-енд-хаф, бул-енд-териер, пит-бултериер, питбул, пит-дог, янки-териер, бриндл-булдог, американски бултериер, американски (пит) бултериер, стаффордширски териер. Разнообразните имена на амстафа са пряко следствие от различните гледни точки за произхода и предназначението на породата.

Историята на породата има корени чак в средневековието. Някои автори условно я разделят на четири основни периода.

Първи период - до 1800 г.
В това време гладиаторските боеве - «човек-човек» и «човек-звяр» се сменят с по "хуманни развлечения" - боевете между животни.
В Англия най голямо разпрастранение получават боя с бикове и кучета, което било любимо развлечение за бедните. В началото за тези боеве се използвали огромни кучета, но с времето големината била отхвърлена, тъй като големите кучета ставали лесна мишена на рогата и копитата. Затова хората, които отглеждали кучета за тези гладиаторски битки направили подбор към намаляване на размерите и увеличаване на подвижността на четериногите гладиатори.
В края на XVIII век идеалното за бой куче било с мощен фронт, масивна глава, здрава захапка и много леки задни части. Булдозите атакували бика право в чубствителния нос, като характерния прикус на захапката позволявал на кучето да диша свободно, неотслабвайки захвата. В началото на XIX век започва кръстосването на булдога с териери, като целта била да се усъвършенства така нареченото «куче - бойна машина « : намалени размери, подвижност, хитрост. Паралено с развитието на кучетата се появяват и проблемите - през1791 год стафордширския градски съвет окончателно забранява боя с бикове в града и в цялото графство, а през 1835 г. - английския парламент забранява боя с бикове в цялата страна.

Втори период - 1800-1860 г.
Забраната на боя с бикове дал нова насока за развитието на породата. В този период продължила така наречената «териеризация» на породата.
В това време вече се изградили двете породи, които са в основата на съвременния американски стафорсширски териер.
А). Булдог. В това време той по скоро приличал на съвременните стафове, отколкото на съврмеменните булдози - атлетичен, дълги крака, муцуна с среден размер. .
Б). Териер. С. Едвард в 1800 г. описва неговия образ «... свадлив, раздразнителен, бдителен. Няма захапката на булдога, но е бърз в атака, действа изкусно и е храбър. Неговата защита - това е нападенито ».
В резултат от сливането на тези две породи се образува нова породна група, която се наричала «бул-енд-териер». Поголовието на тези кучета било нееднородно, нееднотипно, с много отклонения.
Трябва да се отбележи, че няма еднакво мнение какъв именно териер е участвал. Клифорд Ормсби (1905-1996 г.), основател на развъдника «X-Pert», човек - легенда, посветил 67 години в усъвършенствуването на американския стафордширски териер, считал, что това е бил фокстериер - най агрессивния териер в тези времена, имащ крупна глава и мощен корпус.
Анализ на съвременните линии на американските стафордширски териери позволява да се направи предположение, че всичките три породи териери са участвали в формирането на бул-енд-териера. Например, в кучетата на развъдника «Tonkawa» в формата на главата неуловимо се прокрадват чертите на белия английски териер. В литературата често се срещат описания на американски стафордширски териер с подпал и даже за трицветни кучета - при тях се наблюдава сходство с черен териер с подпал. Тук трябва да се отбележи, че трицветната окраска се счита за недостатък за американските стафордшир териери.

Трети период - 1860-1936 г.
След Гражданската война в САЩ (1861-65 г.) в Новия Свят се стича поток от преселенци от Англия. Така бул-енд-териерите и попаднали в Америка. Тук вече кучета се използвали не само като бойни, на и в качеството си на фермерски кучета. В техните функции влизало вече и охрана на жилището на стопанина, стадата, борба с хищниците. Към 1900 година в повечето щати кучешките боеве били забранени, въпреки че забраната не била стриктно спазвана. Така наречените «събрания» се провеждали редовно и се отразявали даже в списанието «Bloodlines» - официалното издание на UKC (United Kennel Club).

Четверти период - след 1936 г.
В 1936 година American Kennel Club (AKC ) регистрира породата под името «стафордширски териер». В същата година се основава и STCA - Staffordshire Terrier Club of America. Негов първ президент и автор на стандарта на породата става Уилфред Брендон. В същото време американските развъдчици, които ценяли бойните качества на свойте кучета, не записвали кучета си в клуба, а продължили да записват и регистрират кучилата си в UKC под името «американски пит-бултериер». В днешно време «американски пит-бултериер» не се признава не само от FCI, но и от АКС. С други думи, в Америка има ситуация, в която еднакви кучета, принадлежащи на една и също порода, в зависимост от клубната си принадлежност се наричат различно. В UKC наблягали на бойните качества на кучето, без да отчитат екстериор, като вземали под внимание единствено способностите кучето да се бие и побеждава. В АКС основно се набляга на екстериора и характера на кучето.

В 1972 г. АКС внася изменение в названието на породата - «американски стаффордширски териер». Порода е призната от FCI - Международна федерация по кинология, като Стандарт FCI № 286 бил утвърден на 26 май 1971 года.